Власи в България

Власи е общото наименование на две отделни етнически групи в България, говорещи източноромански езици. Основната група, наричани понякога бели власи, традиционно живеят уседнало в някои селища по южния бряг на река Дунав и в по-широка област в най-северозападния край на страната (във Видинско и Кулско), която продължава и на изток на сръбска територия. Другата група са арумъни, които традиционно се занимават с полуномадско планинско животновъдство, главно в Рило-Родопския масив в Южна България.

Днес власите в България са почти изцяло асимилирани и се самоопределят като българи. На преброяването на населението през 2021 г. като власи се определят 1643 души или 0,02 % от населението на страната,^[1] но вероятно значителна част от тези хора в действителност са румъноезични цигани (лудари). Ограничен брой български власи се определят и като румънци.^[2]

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

През междувоенния период власите във Видинско често са кметове, бирници и особено полицаи, но рядко заемат по-високи административни или политически позиции. Полицаи от влашки произход във влашките села са особено активни в провеждането на правителствената политика, включително на дискриминационни мерки, като забрана да се говори влашки и да се носи традиционно облекло на обществени места.^[3]

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

В първите години след Деветосептемврийския преврат от 1944 година влашките села във Видинско, сравнително богати и консервативни, масово подкрепят опозиционния Български земеделски народен съюз – Никола Петков. На изборите за VI велико народно събрание опозицията включва във видинската си листа много власи, за пръв път в следосвобожденската история, и получава сериозна подкрепа сред власите. През 1947 година в Гъмзово и Брегово се стига до насилствена саморазправа с комунистически агитатори, събиращи т.нар. наряди.^[4]

Комунистите също се стремят да спечелят подкрепата на влашката общност във Видинско. Дискриминационните мерки от предходния период са временно премахнати, а за известно време комунистически агитатори дори водят пропагандата си по селата на влашки. Използването на влашки продължава спорадично, като за последен път е регистрирано при кампания около колективизацията през 1950 година. През следващите години тази политика постига известен успех и някои власи се издигат до важни постове в местната партийна номенклатура. Повечето от тях са от граничното село Брегово, наричано от селяните в района „Сталинград“ и по-късно получило статут на град, превръщайки се в опора на комунистическото влияние в района.^[5]

Численост и дял на власите според преброяванията на населението в България през годините:^[6][7]

Според преброяването приблизително две трети от представителите на тази група са съсредоточени в 4 области – Варна, Шумен, Велико Търново и Разград. Относителният дял на това население е най-висок в община Аксаково – 12,1%, Летница – 7,0%, Никола Козлево – 6,4%, и т.н. Интересно е да се отбележи, че в с. Козяк от община Дулово 99,2% от населението е декларирало влашки произход. Над три четвърти от населението на с. Въглен (община Аксаково) също е от влашки произход.^[7]

Численост и дял на власите по области, според преброяването на населението през 2001 г.:^[7]

Цитирани източници

• Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5.
• Poulton, Hugh. Minorities in Southeast Europe: Inclusion and Exclusion. Minority Rights Group International, 1998. ISBN 978-1-897693-42-1. (на английски)

Портал „България“