Около селото са открити редица античнинекрополи и останки от антично и средновековно селище, обявени за паметници на културата. В местността Жидово е проучен некропол от късното Средновековие. Намерени са материали от римската епоха и ранното Средновековие.
През лятото на 1977 година случайно край селото е намерено съкровище от сребърни западноевропейски и турски монети. Повечето монети са надупчени, което предполага, че са били предназначени за накит. При монетите е открита и огърлица от медни пластини.[3]
Според народното предание Сатовча е съществувало преди падането на България под османско владичество под името Сватовица или Сатовица. В околните местности Кръст, Жидово, Трапи, Мисалково, Скрибина, Радеви ливади и Грамада са съществували малки селища. Местните жители се заселили в днешното село за по-голяма сигурност.
Сградата на старото българско училище, 1992 г.
Наименованието на селото вероятно произлиза от старобългарската дума съд (пчелна пита с мед) или от личното име Сато.
В Османската империя
Споменава се в османските регистри още през втората половина на XV век.
В списък на селищата и броя на немюсюлманските домакинства във вилаетаНеврокоп от 13 март 1660 година село Сатовча (Сатовиче) е посочено като село, в което живеят 60 немюсюлмански семейства.[4]
През 1839 година руският монах Партений (Петър Агеев) преминава през село Сатовча, като отбелязва, че името му било Сатовчу, а населението му било мюсюлманско, но говорило български език.[5] През 1844 г. е построена църквата „Света Неделя“, която днес е паметник на културата. През 1873 г. е открито първото килийно училище в селото, а през 1893 г. – новобългарско светско училище.
Сатовче, на СИ от Неврокоп 4 ч. Лежи в самия Доспат. Околност гориста. Жителите са повечето дърводелци. В църквата четат славянски. 130 къщи: 90 д. турци и 500 д. българе.[9]
“
На 11 май 1892 година за пръв път в селото е честван празникът на св. св. Кирил и Методий. През 1895 година е основан комитет на ВМОРО.[10]
Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Сатовча (Сатовица) е предимно българо-мохамеданско селище. В него живеят 832 българи мохамедани и 650 християни[11] в 200 помашки и 120 български къщи.[12] Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946 и 1956, населението на Сатовча е било съответно 1502, 1417, 1613 и 1787 души.[13]
През 80-те години в селото е организирана женска певческа група, изпълняваща традиционна местна народна музика, която през 1988 година получава Европейска награда за народно изкуство на Фондация „Алфред Тьопфер“.[15]
Сатовча е административен, стопански, политически и културен център на Сатовчанска община.
Религии
Джамията в Сатовча
Населението на Сатовча е смесено, изповядващо християнство и ислям. В селото има една джамия и една православна църква. През последните години циганското население на Сатовча постепенно минава в лоното на Евангелистката протестантска църква. През 2009 година в циганския квартал е построена и евангелистка църква.
За помаците се смята, че са наследници на преселници от обезлюденото богомилско селище Букорово, намиращо се край Долен или от принудително разселената богомилска община Драговищица. На стената на джамията в Сатовча е изписана годината 1341 след хиджра, което отговаря на 1922 година. Сатовча е едно от трите селища в Български Чеч, в което живеят българи християни - другите две са Долен и Хаджидимово. Въпреки че има коренни християни, някои са преселници от Беломорието, пристигнали по време на и след Балканските войни.
На около километър южно от селото край река Бистрица се намира местността Скрибина, известна с древно светилище.
Вписване в Представителния списък на ЮНЕСКО на елементите на нематериалното културно наследство на човечеството – на високото пеене от селата Долен и Сатовча.[18] Този начин на пеене е шестото българско нематериално наследство в Списъка след Бистришките баби (2008), Нестинарството (2009), Традицията на чипровското килимарство (2014), празника Сурова в Пернишко (2015) и съвместната кандидатура на Северна Македония, България, Румъния и Молдова за Първомартенските културни практики (2017). Признанието на високото пеене, наричано от местните изпълнители „рукане“, „икане“, „викане“ е от XVI сесия на Междуправителствения комитет за опазване на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО, проведена през 2021 година в Париж и онлайн. Подготовката и кандидатстването са дело на експертите от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките (ИЕФЕМ – БАН) проф. д.изк. Лозанка Пейчева, доц. д-р Николай Вуков и гл.ас. д-р Лина Гергова.[19]
Илия Терзиев, дългогодишен учител по музика, ръководител на самодейни фолклорни състави, общественик, издирил и записал текстове, песни и обичаи от местния и самобитен Сатовчански фолклор.
Петър Тодоров Селяшки, учител, поет, писател и общественик, почетен гражданин на община Сатовча, автор на книгата „Годишни кръгове“ (изд. Български писател, София, 1994. ISBN 954-443-111-X. Второ допълнено и преработено издание. Българска книжница, София, 2017. ISBN 978-954-380-410-8).
Литература
Попов, Иван. Сатовчанските камбани. София, Св. Климент Охридски, [2001]. ISBN 954-0712-55-6. Второ допълнено издание. Янита ЯС, Казанлък, 2010. ISBN 978-954-343-069-7.
Народни песни от Долен и Сатовча. Сборник. Съставител и редактор Лъчезар Селяшки. Илия Терзиев предговор. Благоевград, [1996]. ISBN 954-8653-14-1.
Stiftung FVS. Verleihung des Europa-Preises für Volkskunst 1988 an die Musikkapelle und Volkstanzgruppe Algund (Südtirol) und die Frauen-Gesangsgruppe Satovcha (Bulgarien). Hamburg, [1988]. (на немски)
Песни „на високо“ от Долен и Сатовча. Сборник. Изд. Българска книжница, С., 2012. Съставител и редактор Лъчезар Селяшки. ISMN 979-0-9016663-3-7. Този сборник съдържа приносна встъпителна студия изследване на феномена „Доленско „пеене на високо“ от Тодор Илиев Узунов, предговор от проф.д.изк. Лозанка Пейчева, девет нотирани от композитора Николай Кръстилов песни „на високо“ от селата Долен и Сатовча, автоинтервюта на осемте жени от групата за „високо пеене“ от Сатовча (Геза Василева Карамитева, Стоянка Димитрова Павлова, Василка Лукова Павлова, Иванка Димитрова Карталова, Йорданка Димитрова Попова, Катерина Илиева Попова, Елена Ташева Джорджева и Мария Томова Чобанова), лауреати на престижната европейска Хердерова награда за уникалните им изпълнения, богат снимков материал, посвещения, както и приложение CD със запис на десет песни „на високо“.
↑Юрукова, Й. Открити монети // Археология 1-2. 1981. ISSN0324-1203. с. 130.
↑Горозданова, Елена. Архивите говорят № 13 – Турски извори за българската история. София, Главно управление на архивите при МС, 2001. ISBN 954-9800-14-8. с. 294.
↑Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 15-16.
↑Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 130-131.
↑Z. Два санджака отъ Источна Македония // Периодическо списание на Българското книжовно дружество въ Средѣцъ Година Осма (XXXVII-XXXVIII). Средѣцъ, Държавна печатница, 1891. с. 11.
↑Отдел „Статистика на населението“. Списък на населените места в НР България по съществуващо административно деление към 15 януари 1960 година с брой на населението от преброяванията през 1926, 1934, 1946 и 1956 години. София, Централно статистическо управление, 1960. с. 16.
↑Пейчева, Лозанка. Между Селото и Вселената: старата фолклорна музика от България в новите времена. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2008. ISBN 978-954-322-257-5. с. 151.
