Селото е разположено на 690 m надморска височина,[1] на 14 km западно от демовия център град Кайляри (Птолемаида) в подножието на планината Мурик (Мурики).[2]
История
Етимология
Името е от *ембор, тържище, пазар, стара заемка от гръцкото ἐμπόριον. В XIV век е засвидетелствано като Ѥборѥ.[3] Сравнимо е с Ямборано, Кюстендилско.[4]
Златко Каратанасов, учител в Емборе от 1884 до 1887 година, разказва следната легенда за името на селото:
„
Емборе е на равно място, а над емборските баири имало крепост. Когато турците превземали и покорявали тези кайлярски места откъм Дебрец викали командата „Де, бре!“, а другата команда откъм градеца викала „Инин буреа!“ и затова се нарекъл Емборе, а старото му име било Търговище... „Инин буреа“ ще рече слезте тук. Под градеца има доста обширно място и се нарича и сега Търговището.[5]
“
В Османската империя
В османските данъчни регистри от средата на XV век Ембория е споменато с 14 глави на семейства и двама неженени: Никола, Михал, Леко, Йорг, Димитри, Йорг, Божин, Стайко, Никола, Стамат, Мано, Стано, Стефан и Райко, и две вдовици Йелена и Мара. Общият приход за империята от селото е 952 акчета.[6]
В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаетаФилорине от 1626 – 1627 година селото е отбелязано под името Енбория със 71 джизиеханета (домакинства).[7]
В края на XIX век Емборе е смесено българо-турско село. До към края на 60-те години селото е седалище на Мъгленската епархия, като катедрална църква е „Свети Мина“.[8] В 1865 година в училището в селото започва да преподава емборецът поп Димитър. Съселянинът му Димитър Македонски научава поп Димитър да пише на български, изпраща му учебници и така в 1876 година (или в 1868[9]) в Емборе е открито първото българско училище в Кайлярско. В 1884 година в селото преподава Арсени Костенцев и училището започва официално да се нарича българско.[10]
Според Златко Каратанасов Емборе е градец с 300 къщи, от които 30 турски, а останалите чисто български. В Емборе има три църкви – главната „Свети Мина“, гробищната „Свети Николай“ и „Св. св. Константин и Елена“ (Еленица) – на северозапад в гората. В училището, издържано от Христо и Никола Върбенови, има четири пълни отделения, в които в 1884 година преподават Каратанасов, Атанас Попдимитров и Арсени Костенцев, а от учебната 1885 – 1886 година се открива и І клас. Леринският митрополит Калиник се опитва чрез пашата от Селфидже да затвори училището, но с подкуп Костенцев успява да спечели местните власти. В учебната 1885 – 1886 година Костенцев, който влиза в конфликт с българската община,[13] е заместен от Христо Нечов от Битоля и в училището се открива ІІ клас.[14]
В 1885 година с правителствено решение на българите са дадени църквите „Свети Мина“ и „Св. св. Константин и Елена“ (Еленица), а „Свети Николай“ остава за гъркоманите. В 1895 година владиката Йоаникий Мъгленски безуспешно се опитва да овладее „Свети Мина“ с аргумента, че в нея е погребан последният емборски владика.[8] В резултат са арестувани председателят на българската община поп Димитър, синът му Кръстьо Димитров, чорбаджията Никола Чирков, внук му Динката Чирков, учителят Иван Чеков и няколко жени, сред които сестрата на Димитър Македонски Лена.[15]
Оттук [Липинци] на 1 час на юг лежи смесеното село Ембор с 22 мохамедански къщи и 53 нуфузи. Християнските къщи са 46 със 105 нуфузи. Данъкът е 7900 пиастри, десятъкът – 10000 пиастри, а инание-аскерие на християните – 3150 пиастри... В селото има 1 джямия и 3 църкви, а също така и домът, в който през повечето време живее Могленският митрополит. Тук има достатъчно вода и градини с различни плодни дървета и 1 мелница. Почвата на това село е много плодородна. Жителите са предимно българи и турци коняри. Село Ембор отстои на час и половина от Кайляр, на три четвърти час от Блаца и на час и половина от Клисура, където жителите му продават своите произведения и брашно. Разположено е в склоновете на Вермийската планина, близо до северозападната граница на каазата.[16]
“
Атанас Шопов посещава Емборе и в 1893 година пише:
Емборе и църквата „Свети Константин“.
„
Емборе е най-голямото и най-богатото българско село в Кайлярско; то е богатичко и с добри и родолюбиви хора. Притежава красиво каменно училищно здание, направено от пожъртвованията на родолюбиви емборци... Емборе е отечеството на родолюбивите благодетели братя Върбенови, които ежегодно внасят по известна значителна сума за поддържание училището. Емборе е дало на българите и неколцина деятели както по църковния въпрос, още от самото негово зачало, тъй и по училищния; оттам са излезли учители, които са били полезни на народа още в самото начало на неговото възраждане... Емборе както и всички кайлярски български села, се намира в Леринска епархия, но отдавна не припознава ведомството на леринския гръцки владика. То едно време е било седалище на леринските митрополити...
В Емборе има едно мъничко гръцко гнездо. Силогосът поддържа един гръцки учител, който събира и учи пет-шест деца. Има и един стар свещеник с изгубено вече зрение, който държи гръцка страна, защото получава от време на време едно малко парично пособие. Гръцки семейства няма, а има двоица-троица гъркомани, свързани с гърцизма чрез разни интереси.[17]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Емборе е смесено село българи, гърци, власи и турци в Кайлярската каза на Серфидженския санджак с 230 къщи.[19]
В началото на XX век почти цялото Емборе е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 1640 българи екзархисти и 120 патриаршисти. В селото функционират три български училища – две основни и едно прогимназиално.[20] Главен учител е Никола Киров, а търговецът Ник. Андреев притежава дюкяни в Емборе.[21]
В подготовката за въстание от ВМОРО Емборе е включено в Мокренския център. Мокренецът Анастас Симеонов описва ситуацията в селото преди Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година:
„
с. Емборе съ около 300 кѫщи населено съ две трети съ българи и една съ турци. Бѣха организирани нѣколко души българи, начело съ учителя имъ Ив. Василевъ, който като делегатъ въ Смиловския конгресъ на революционния комитетъ на В.М.Р.О., знаейки за решената дата на възстанието, преди тая дата забѣгна въ Битоля. Емборе участвува въ възстанието само съ единъ човѣкъ...[22]
Христо Силянов в „Писма и изповеди на един четник“ пише за Емборе:
„
Емборе е първо българско село в Кайлярско и се слави с ученолюбието на жителите си и с добре уредено трикласно училище. Между всички македонски села то е дало най-много учители. Но емборяни не са тъй усърдни и към революционното дело. Съзнанието, че Емборе и няколко още съседни села са изолирано българско островче посред турско море, ги кара да странят от освободителната борба. По случайно съвпадение или повлияни от духа на селяните учителите, броят на които е значителен, също не се отличават с революционен жар.[24]
“
След Младотурската революция на 16 януари 1909 година емборската община изпраща следната телеграма до Отоманския парламент:
„
Черквата „Св. Константин и Елена“, намираща се от преди 25 години в ръцете на българите от Емборе, което брои 200 къщи българи екзархисти и 20 къщи патриаршисти, преди 8 години гръцкият лерински владика с кайлярския каймакамин я взеха от нас българите и я предадоха на 20-те къщи гъркомани. Селото Палеор брои около 80 къщи екзархисти и гъркомани 30, докато последните имат право 3 пъти в месеца да се черкуват в единствената селска черква, екзархистите се допускат само два пъти. Това е една неправда спрямо българите. Жителите на селата Дорутово и Асан-кьой, бидейки българи, поискаха да четат в черквите и училищата на езика си, но кайлярският каймакамин не им позволи. Общински председател Папа Георги.[25]
През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. Местните българи са подложени на терор, изнасилвания и друг натиск от страна на гръцката администрация и членовете на бившите гръцки чети,[27] в резултат на което част от българското население се изселва в България. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Ембори има 250 къщи славяни християни и 50 къщи турци.[28]
В 1924 година след гръцката катастрофа в Гръцко-турската война в Емборе са заселени 182 гърци бежанци от Мала Азия. В 1928 година Емборе е смесено местно-бежанско селище с 45 бежански семейства и 186 жители бежанци.[29]
В документ на гръцките училищни власти от 1 декември 1941 година се посочва, че в Емборе живеят 200 „чуждогласни“ семейства и 70 бежански от Понт и Мала Азия.[30]
Семейна гробница на Никола М. Белчев (1865 - 1932) от Емборе, в българското гробище в ИстанбулБлагой ДимитровИван ВасилевДимитър Македонски.Реклама за хотел „Български дом“ в Ню Йорк на Фоти Митрев от Емборе, емигрант в Ню ЙоркРеклама за първата Българска фабрика за музикални инструменти в Ню Йорк
Родени в Емборе
Анастас Прокопанов (1907 – 1988), български учен, преподавател в Медицинския факултет в София
Христо Бъздов, български лекар, завършил в Русия, работил в България[38]
Янаки П. Мицарев, участник Балканските войни
Македоно-одрински опълченци
Македоно-одрински пълченци. Прави: Иван Петров, Никола Врингов от Емборе, Иван Майналовски от Косинец, Кръстю Димитров (завършил Солунската гимназия в 1891 г.[39]), Иван Томов. Седнали: Коста Друмчеков, Васил Чеков от Горно Върбени, Ставро Георгиев от Емборе
Анастас М. Попов (1884 – ?), македоно-одрински опълченец, жител на Варна, Продоволствен транспорт на МОО[40]
Атанас Димитров, македоно-одрински опълченец, 2 рота на 11 сярска дружина[41]
Атанас Костов Думов (Думев) (1875 – 1917), македоно-одрински опълченец, 1 рота на 6 охридска дружина,[42] загинал през Първата световна война[43]
Атанас Христов (1869 – ?), македоно-одрински опълченец, 1 и 3 рота на 6 охридска дружина, ранен в Междусъюзническата война на 20 юни 1913 година, носител на орден „За храброст“[44]
Васил Д. Муков, македоно-одрински опълченец, четата на Пандо Шишков[45]
Васил Каракуков, македоно-одрински опълченец, четата на Пандил Шишков[46]
Васил П. Румбов, македоно-одрински опълченец, четата на Пандо Шишков[47]
Димитър Симеонов (1888/1892 – 1913), македоно-одрински опълченец, 1 рота на 6 охридска дружина, починал в болница[49]
Ив. Д. Костов (Костенцев, 1892 – ?), македоно-одрински опълченец, четата на Дончо Златков, 2 рота на 5 одринска дружина[50]
Илия Димитров, македоно-одрински опълченец, 1 рота на 7 костурска дружина[51]
Кирил Иванов (1894 – ?), македоно-одрински опълченец, Солунски доброволчески отряд[52]
Кольо П. Жаков, македоно-одрински опълченец, четата на Пандил Шишков[48]
Коста Василев Друмчеков (1873 – 1913), македоно-одрински опълченец, 1 рота на 6 охридска дружина, загинал в Междусъюзническата война при връх Редки буки[53]
Кузман Кузманов, македоно-одрински опълченец, 4 рота на 8 костурска дружина[54]
Минчо Николов, македоно-одрински опълченец, жител на Варна, 3 рота на 8 костурска дружина, носител на орден „За храброст“[55]
Никола Бъчваров, македоно-одрински опълченец, четата на Пандо Шишков.[56] Според други сведения е от Лъка[57]
Никола Иванов Врингов (1886 – ?), македоно-одрински опълченец и български общественик
Пандо М. Попов (1885 – ?), македоно-одрински опълченец, партизанска рота на подпоручик Никола Лефтеров, 4 рота на 10 битолска дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен[58]
Петър Димитров (1895/1897 – ?), македоно-одрински опълченец, Нестроева рота на 6 охридска дружина[59]
Петър Мачангаров, македоно-одрински опълченец, четата на Пандо Шишков, Сборна партизанска рота на МОО[60]
Симеон Василев (1886 – ?), македоно-одрински опълченец, 3 рота на 7 кумановска дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен[61]
Симеон Христов, македоно-одрински опълченец, 2 рота и щаб на 8 костурска дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен[62]
Ставре Георгиев (1892 – ?), македоно-одрински опълченец, 1 рота на 6 охридска дружина,[63] починал в София[64]
Ставри Василев, македоно-одрински опълченец, четата на Пандо Шишков[61]
Фотий Петров (Фоти, 1885 – ?), македоно-одрински опълченец, 1 рота на 6 охридска дружина[65]
Видоески, Божидар. Фонолошки опис на говорот на Кајларското село Емборе (Егејска Македонија). Zbornik radova: povodom 70-godišnjice Života akademika Jovana Vukovića. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1977, str. 431 – 442.
↑Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 96 – 97.
↑Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 615.
↑Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 37, 52.
↑Σπανός, Κώστας. Η απογραφή του 1904 του Σαντζακίου // Κοζάνη και Γρεβενά : Ο χώρος και οι άνθρωποι. Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2004. ISBN 9789601212951. σ. 512, 521. (на гръцки)
↑Македония : Сборник от документи и материали. София, Българска академия на науките. Институт за история. Институт за български език, Издателство на Българската академия на науките, 1978. с. 526.
